Историята на Изабела ди Мора (Isabella di Morra) е почти идентична на тази на многобройните жени, които днес запълват страниците на вестниците и телевизионните предавания като жертви на убийства, извършени от мъже. Този термин, който описва убийството на жени от техните партньори, е особено актуален и днес. Изабела, родена и живяла в Базиликата през XVI век, е талантлива поетеса, която е имала нещастието да се роди в неподходящото семейство.

Изабела ди Мора е дъщеря на Джован Микеле и Луиза Бранкачио и е родена около 1520 година във Фавале, днешен Вълсини. Тя е третото дете от осем, а по-големите ѝ братя са Маркантонио и Сципион, а по-малките – Децио, Камило, Фабио и Чезаре. Времето, в което живее, е белязано от конфликтите между Франция и Испания за контрол над Кралство Неапол, което оказва влияние и върху семейството на ди Мора. Когато френската армия, водена от граф Одет де Фоа, нахлува в Базиликата, Джован Микеле застава на страната на испанците, но е победен и принуден да избяга във Франция. Там той и синът му Сципион никога не се завръщат у дома, а Изабела остава затворена в стария замък на Фавале, където братята ѝ я държат в изолация.

Докато навън бушуват битките и част от семейството ѝ се радва на успехи, Изабела е затворена в замъка, където постепенно красотата и радостта ѝ отстъпват място на тъгата. Тя страда не само от факта, че е жена в едно време, когато жените нямат почти никакви права, но и от произхода си, тъй като живее в отдалечен и назадничав район, далеч от културния живот на Неапол. Изабела прекарва дните си, наблюдавайки околността през решетките на прозорците, а единствената ѝ утеха е поезията.

Тя изразява своите мисли, страхове и тайни в стихотворенията си, вдъхновени от класическите автори, особено от Петрарка. Оставила е след себе си 13 произведения, които се фокусират върху теми като затворничеството, омразата към сънародниците ѝ и носталгията по баща ѝ. В поезията си Изабела намира утеха в природата, която става неин събеседник в самотата на замъка. Някои от най-красивите ѝ стихотворения са посветени на реката Сини, чийто поток тя сравнява със собствените си сълзи.

Когато Изабела най-накрая намира утеха в християнството и в приятелството с поета Диего Сандовал де Кастро, барон на Болита, нещата се обръщат. Злонамерени слухове за връзка между тях достигат до братята ѝ, които решават да отмъстят. През есента на 1545 година те убиват учителя на Изабела, а след това и самата нея. Убийството на Сандовал също е част от техния план. Тялото на Изабела никога не е намерено, което е довело до множество легенди за нейния дух, който, според някои, все още броди из замъка и малкото село.